народопсихологията ни като еманация на националния дух и средоточие на българското
светоусещане. Когато житейският опит и дълбочината на мисълта намерят лаконичен израз,
резултатът е кратко изречение, което поразява с остроумието си и звучи като откровение.
Често се твърди, че българинът е земен човек и в ежедневието си се стреми да
избягва крайностите – според разпространеното мнение е по-добре да се следва политика на
конформизъм. Вероятно тази мисловна парадигма е залегнала в създаването на пословици
като „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Дори в любовта българинът остава здраво
стъпил на нозете си – „Либи либе с кусура му“ казват старите хора. Но битува и друг тип
светоусещане, друга екзистенциална формула, породила поговорката „Докато умните се
наумуват, лудите се налудуват“. Стига се дори по-далеч, като се твърди, че „Ако господ ме не
ще, дяволът рушвет дава за мен“. В последното намира глас и традиционната според някои
липса на религиозност, което вероятно е едно невярно разбиране, останало от годините
на комунизма. Когато казват „Ако попът се напива, селото не изтрезнява“, това е по-скоро
съждение, тъждествено със социалната, а не с религиозна критика.
Българите са свикнали да се справят сами с предизвикателствата: „Затънат ли ти
колелата, не чакай Крали Марко да ти ги изправи“. Всеобщото усещане е, че „българският дял“
е да се прекалява с работата, а не с почивката: „Канили магарето на сватба, но му заръчали да
вземе и самара“. Нишката на индивидуализма личи в съждението: „Орташката работа вълци я
яли“ т.е. разчитай само на себе си.
Сред най-високо ценените качества на този земен човек е острият ум: „Ума му толкоз
кескин – разцепва конеца и на бълхата шалвари направя“. Работливият се радва на уважение,
но и този, който съумява сам да се похвали, също е даван за пример: „Кокошка, дето най-много
кудкудяка, най-малко снася“.
В нашите пословици има и много хумор: „Върви му като на бито куче тояга“.
Българските пословици и поговорки са пречистени и съвършени като скъпоценни
камъни – едно словесно богатство, завещано ни от бащите ни, което сме длъжни да съхраним
за децата на нашите деца.